Кръстьо Сарафов: «Пристигнах в столицата на България, яхнал гордо едно магаре!» 

Кръстьо Сарафов /1876-1952/

Той е от великата плеяда, сред която блестят имената на: Васил Кирков, Адриана Будевска, Сава Огнянов, Роза Попова, Златина Недева, Иван Димов, Матей Икономов, Георги Стаматов. За наш срам, днес твърде рядко си спомняме за тях, понякога забравяме дори годишнините им.

В наше време почти нямаме такива артисти. Мащабни, силни и всеотдайни, истински творци- жреци на сцената. С щедро надарената си артистична природа, Кръстьо Сарафов се превъплъщава с еднаква сила на внушение в драмите и трагедиите на Шекспир, Достоевски и Толстой, на Ибсен, Хамсун и Пирандело, и в комедиите на: Молиер и Бомарше, Островски, Чехов, Грибоедов и Гогол, в пиесите на нашите класици: Вазов, Васил Друмев, Йовков, Страшимиров, Ст.Л. Костов. Той е и велик трагик – достолепен, дълбок, вълнуващ и неизчерпаем комик – светъл, преливащ от веселие и хумор, изпълнен с живот.

Артист, апостол, който години наред се раздава докрай, при това, без остатък на българските сцени не само в столицата, но и в цялата страна.

При Сарафов илюзията на актьорското изкуство престава да бъде временно внушение – от тази илюзия у зрителя непременно остава нещо и след финала на спектакъла, когато целият сбор от драматургични и сценични елементи се превръща в нещо повече от вълнуваща художествена действителност. Интересното е, че не притежава глас с голям обем като Сава Огнянов, но си служи с него изключително умело при строежа на речта – от най-тежките драматични моменти до покоряващия залата шепот.

И наистина, когато той е бил на сцената, публиката винаги е притаявала дъх!

Измеренията на играта на Сарафов водят, както към външните характерни особености на обра