Емил Чоран: „Християнството сгреши много като отрече самоубийството… 

Стана случайно, защото големият философ не обичаше да говори за себе си. Но репортер на канал 5 на Френската телевизия все пак успя да го склони…

От кой момент решихте, че не искате да имате съдба?

Откакто пристигнах тук, във Франция. През 1950 се записах в Сорбоната. Но след месец – два ме извикаха в ректората и казаха: „Вие сте на четиридесет и повече не можете да ползвате мензата и т. н. (живеех на квартира с един студент). За мен това бе ужасен, материален удар.

През 1937, когато пристигнахте във Франция, опитахте ли се да се срещнете с лица, с които искахте да общувате?

Не. Срещнах се с някои писатели в Париж чак през 1949, когато публикувах първата си книга „Трактат по разложение“. Не мислех да се срещам с никого.

И все пак, Вашата книга мина през тази светска бариера?

Да. Няколко години водих не толкова светски живот, колкото ходих по коктейли.

От 1950 до 1953-1954 опознавах света. Всъщност, аз винаги съм живял в периферията на обществото, което отговаря на моите виждания за нещата.

Защо през 1949 решихте да напишете книга? Това не беше ли все пак влизане в обществото?

Не. През лятото на 1947 бях в Диеп. Бях решил да преведа на румънски поезията на Стефан Маларме. Но в един момент си казах, че това е абсурдна идея. За кого щях да направя този превод? Нали нямаше да се връщам в Румъния, а и преводът на поезия е дяволски трудна работа. Върнах се в Париж и се залових да пиша. Така се роди „Трактатът по разтление“, публикуван две години по-късно, но не за да „вляза“ в обществото, а за да го взривя! Трудно ми е сега да ви обясня, но всичко, което съм написал, съм го написал в моменти на голяма депресия.

На въпроса: „Защо пишете?“, Пол Валери отговаряше: „