60 години без Веселин Ханчев: поетът, който остава жив 

В последните дни на живота си Веселин Ханчев пише стихове, които носят едновременно болка и инатливо усещане за живот. Едно от най-запомнящите се заглавия, свързани с името му, е именно „Жив съм“. На 4 ноември 1966 г. поетът умира в София, едва на 47 години. Шестдесет години по-късно той продължава да присъства в българската литература не само чрез книгите си, но и чрез младите автори, които носят името му в свои конкурси и първи стихосбирки.

Поетът между фронта, театъра и дипломатическите мисии

Веселин Ханчев е роден на 4 април 1919 г. в Стара Загора. Завършва право в Софийския университет, но професионалният му път бързо се насочва към литературата. Работи във вестник „Литературен глас“, а след 1944 г. заема различни длъжности в Радио София, Народната опера, Сатиричния театър, списание „Пламък“ и Българска кинематография.

Между 1962 и 1966 г. е съветник по културните въпроси в българските посолства във Варшава и Париж. Тази биография събира на едно място поезията, театъра, публицистиката, превода и държавната културна работа. Ханчев превежда френски и руски поети, а негови стихотворения достигат до читатели на няколко европейски и азиатски езика.

От „Испания на кръст“ до „За да останеш“

Първата му стихосбирка е „Испания на кръст“, издадена през 1937 г. Следват книги като „Стихове в паласките“, „Лирика“, „Роза на ветровете“ и „За да останеш“. В тях се срещат гражданската тревога, военният опит, любовта, самотата и стремежът към човешко достойнство.

Ханчев пише и за деца и юноши, създава пиесите „Злато“, „Отровен гълъб“ и „Двамата и смъртта“, както и нереализирания сценарий „Крали Марко“. Той е два пъти лауреат на