Проф. Симеон Янев: Труден роман, на труден писател… 

Още в началото искам да кажа, че романът на Емил Кръстев, поставен в контекста на днешната българска проза няма вариант на подобие. Поне аз, без да заявявам всезнание, но с претенция да познавам тенденциите в българската белетристика, не познавам автор и книга, които могат да се уподобят не само с този, но въобще с романите на Емил Кръстев от последните му години.

В тези години след едно откъсване от писането – един луфт, който явно е бил преломен по отношение на оная проза, с която дебютира преди повече от 30 години, той се явява и с всяка своя книга все по определено настоява за свои наративни правила.

Най-видимото от тях е в синтаксиса. Българският синтаксис е една от най-ярките перли на езика ни. Той предлага такава свобода на интерпретацията, на логическото ударение, на ритъма и темпото на фразата, каквато рядко някой европейски език притежава. Българското изречение може да бъде като че ли до безкрайност надграждано, словоредът променян, акцентите размествани и романът на Емил Кръстев, превръщайки тая възможност в основен композиционен похват, прави опит да ни убеди, че така може да бъде описан по-автентично съвременния живот. С подобен синтаксис познавам само една друга книга – автобиографичен роман на Шон О’Кейси, преведен преди много години.

„Медии” е роман на дългите фрази и основанието за това е много просто; така безкраен е и самият живот в сериали и реалита, в шоута и токшоута и въобще пред екраните – не сте ли забелязали? – всяка сутрин започва с чайове и кафета или с топла вода, продължава през целия ден с кой каквото има, но задължително с ракия или водка менте, а вечер е истински купон за някои и през цялата н