50 години без проф. Саша Попов: светъл образ и неизтощим родолюбец 

Наскоро, по повод 50 години от кончината на Саша Попов (1899–1976), отново се върнах към книгата на проф. Димитър Сагаев за великия маестро. Това е смело и откровено четиво за грандиозното дело и драматичната съдба на този виолист-виртуоз и диригент, който поставя основите на симфоничната традиция у нас, развива Националната филхармония и променя облика на повечето оркестри в България. В изданието „Саша Попов и българският симфонизъм“ Сагаев отдава заслуженото на таланта на Попов, но не прикрива и болните рани: имената на онези, които го нараняват и прогонват в чужбина, са ясно вписани. Попов е олицетворение на силна и запомняща се личност, която не можеше да мине незабелязана заради омразата на онези, които управляваха културата по време на комунистическата епоха. Проф. Димитър Сагаев, когото имах чест да познавам и общувам с него, безкрайно ценя като благороден човек и близък приятел на Попов, не крие и още една истина: както предишните, така и днешните „уж демократични“ власти все още не са отдали заслуженото на тази изключителна личност, с която свързваме важни страници от нашата музикална история.

През юли 1999 г. се очакваше да бъде отбелязана сто годишнината от рождението му. Саша Попов е роден през 1899 година в Русе в семейство на учители-музиканти, пианистка и цигулар. Още на четири години започва да свири на цигулка, като първи учител е бащата му. В седемгодишна възраст е обявен за „детето-чудо“. Семейството му се пренася в София, където Попов усъвършенства инструментa под съдействието на проф. Петко Наумов. През 1908-а, на девет години, получава държавна стипендия и отпътува за Виена, за да учи при прочутия пианист и клавирен педагог Карл Пирл. По-късно е приет във Виенската консерватория и там започва да се развива като изключителен музикант. През 1913 г. той гастролира с велик успех в Русия, а между 1926 и 1928 г. изнася близо 250 концерта, които затвърждават репутацията му на световна звезда и поставят началото на неговото интернационално присъствие.

Текстът на Сагаев не просто разказва биография; той разкрива и исторически контекст, в който Попов се превръща в символ на българския симфонизъм и на стремежа към изкуството извън партийни рамки. За онези, които търсят корените на симфоничната култура у нас, този том е задължително четиво, защото отразява как един музикален талант, превърнал се в основоположник на симфоничната традиция и двигател на няколко ключови български оркестри, е бил изправен пред цензура и политическо преследване, но не е изгубил връзката си с истинската му цел и с публиката.

Днес, когато търсим корените на нашия симфонизъм и мястото на Саша Попов в българската културна история, книгата на Димитър Сагаев остава важен ориентир. Тя помага да се преоткрие не само музикалното наследство на Попов, но и сложните взаимоотношения между изкуството, политиката и обществото през целия XX век, като подчертава значението на националната културна памет за бъдещите поколения.