Десет години без Умберто Еко: наследството и влиянието му върху литературата 

На сцената на световната белетристика през 1980 г. се явява Умберто Еко с романа „Името на розата“, който през 1981 г. получава престижната награда „Стрега“. Този дебют е началото на серия от изключителни творби, които променят представата за историческа и философска проза. След него следват „Махалото на Фуко“ (1988), „Островът от предишния ден“ (1994), „Баудолино“ (2000), „Тайнственият пламък на кралица Лоана“ (2004) и „Пражкото гробище“ (2010), които изграждат образа на автор, чийто епос се вписва усещането за интелектуална дълбочина, синтетична културна памет и майсторска повествователна конструкция.

Сред многобройните му студии и есета—как академични, така и неакадемични—ще се запомнят редица заглавия, които очертават неговата епоха и метод: „Отворената творба“ (1962), „Трактат по обща семиотика“ (1975), „Интерпретация и свръхинтерпретация“ (1990), „Кант и птицечовката“ (1997), „От дървото до лабиринта“ (2007), „Това не е краят на книгите“ (2009), в съавторство с Жан Клод Кариер, както и „Да сътворим врага“ (2011). През 2004 г. той издава илюстрована „История на красотата“, следвана от „История на грозотата“, а през 2009 г. идва „Световъртеж от списъка: как да внесем ред в понятия, предмети и образи“. В контекста на неговото творчество попадат и сборници като „Гении и експерти“ и „Как се говори за гений?“, двете есета, които подчертават амплитудата на италианския мислител—писател, философ, семиотик, медиевист и медиен семиоLOG.

Говорейки за влиянието и еволюцията на неговото мислене, се подчертава ролята му като водещ дързък автор в областта на семиотиката и културната истина. Година преди превземането на Бастилията Томас Джеферсън писал: „Възможно е само за две – три години Франция да получи конституция, която да ѝ гарантира такива свободи, за които да не пролее и капка кръв!“ Този цитат е част от „Думата на експертите“ на Кристофър Сърф и Виктор Новаски, издаден от „Фрасинели“, Милано. Това е оригинално замислена антология, посветена на прогнозни грешки през последните две столетия. В нея за Балзак е дадена критична оценка от 1856 г. на Йожен Пуату: „В романите на Балзак няма нито действие, нито истински характери, а само скучни и скалъпени истории и нереални лица. Балзак не е никак…“